Наскоро отбелязахме 138 години от гибелта на Васил Левски – символът на безусловната любов и преданост към Отечеството. Днес отбелязваме 3-ти март – националния празник на България. Обикновено по такива поводи се държат високопарни речи, в които се цитира Вазов... „ И днес йощ Балканът, щом буря зафаща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век!”...
На тържествени церемонии коленичим, свеждаме глави и почитаме паметта на загиналите за Освобождението на България, на знайните и незнайни борци, отдали живота си в славни битки за свободата на Отечеството... и продължаваме да цитираме Вазов... „Българио, за тебе те умряха, една бе ти достойна зарад тях, и те за теб достойни, майко, бяха. И твойто име само кат мълвяха, умираха без страх”....
Портретите на тези наши национални герои красят кабинетите на кметове, министри, депутати, президенти и всякави държавни люде, които по този начин най-вероятно искат да покажат, че идеалите, за които героите са отдали живота си са и техни идеали... Но така ли е в действителност? Ако можеха да станат от гробовете си и да видят каква е действителността днес как щяха да реагират и какво ли щяха да ни кажат?
Всъщност свободни ли сме?
133 години след освобождението ни от Турско робство, ние продължаваме да сме под робство, само че българско, сиреч на самите себе си.
Наскоро чух един бивш депутат да казва:
„ ... Държавна сигурност е в това управление точно толкова, колкото и в тези, които го атакуват. Държавна сигурност не е основният фактор на българската беда. Държавна сигурност сме ние самите, защото сме, както се изрази един дипломат, когото имах щастието да чуя, той рече, че ние сме под българско робство, не под робството на Държавна сигурност, а под българско робство, частен случай на което е тази Държавна сигурност, за която говорят. Какво значение има кой, къде е бил, в чия сигурност, при положение че е такъв, какъвто е, преди да влезе в нея и след като е излязъл от там. Става дума за крайно изразена деградация, една невъзможност да се функционира демократично...
... Би било грешно и непродуктивно да мислим, че има някаква външна инстанция, която ни прави луди систематично. Аз мисля, че това е собственият ни дар да живеем един живот на границата на нормалността или отвъд нея - по-скоро отвъд. Аз си мисля, че цялата тази ситуация е един ефект на нашата обща политическа некадърност – лявата, дясната и народната, цитирам се, с извинение. Мисля, че в края на един 20-годишен период ние се наслаждаваме на художествено завършена некомпетентност - да уреждаме живота си по прокламираните демократични принципи. Ние сме един европейски провал в това, което наблюдаваме..."
На фона на казаното и на това, което виждаме да става около нас вече години наред, е по-добре в ден като днешния да не казваме нищо, а да помълчим... и ако можем да се помолим..., да се разкаем, да поръсим главата си с пепел и да поискаме прошка от тези, които са дали живота си за нашата „свобода”.
И нека поне този път да не цитираме Вазов, а да си спомним за Иван Радоев и неговата „Балада за бъдещето” от пиесата „Сън”. Сън, който може би е кошмар и от който сякаш излизане няма...
БАЛАДА за БЪДЕЩЕТО
Иван Радоев
Бъдеще с кави ръце ще те предадем на другите?
Ти си много далече, не можеш да видиш ръцете ни.
Дланите ни – мазни стари банкноти.
Линиите на живота, честта, дълга и изкуството
се пресичат с линията на срама.
Под ноктите ни има кал клеясала от драскането
да се изкачим до степента на своето падение.
Не други, а самите ние
си сложихме удобни пред страха белезници
и затова ти поднасяме две вързани шепи
вместо размах на криле.
Единственият малък остатък от срам,
който изпитахме беше,
когато погребвахме нашите майки
на общински разноски.
Тогава не посмяхме да сложим
ръка на челата им,
за да не отнесат в гроба
отпечатък от нашия ужас.
Разбира се, имаше светли човеци сред нас.
Те тръгнаха отдавна да те посрещнат, Бъдеще.
Но баладата казва,
че са ослепели по пътя...
Няма коментари:
Публикуване на коментар